Едно от предимствата на паркетните настилки е лесното и бързо монтиране. Това не изисква кой знае какъв майсторлък и скъпи инструменти, а отличният резултат се постига без особени усилия. Ето защо може да избирате дали да платите на специалист, или да се доверите на собствените си сили и сръчност. Все пак при доста високата цена на дървените паркети фирми, които ги продават, често включват в цената и стойността на монтажа. Това е гаранция, че няма да се похаби материал, а завършената подова настилка напълно ще оправдае вложените средства.
Технологията за монтиране на дървените и ламинатните паркетни дъски е една и съща. Поради това напълно си струва по-подробно да опишем и илюстрираме техниката на работата на двама фирмени специалисти при монтиране на подова настилка от дървени паркетни дъски тип „бамбук“.
Макар и да позволяват по-широк толеранс от неравности на пода (до 3 mm просвет), подобно на всяко друго връхно подово покритие, и при паркетните покрития първостепенно изискване за качествено полагане и дълготрайна експлоатация на настилката е добрата подготовка на основата. Най-често покритието се полага върху стоманобетонна плоча, върху която се прави замазка за получаване на напълно равна и гладка повърхност. Пригодността на основата за полагане на паркет се проверява с алуминиев мастар с дължина около 3 m. Поставен на пода заедно с точен воден нивелир (либела), той позволява бързо и точно да се определи наличието на наклон, който трябва да се коригира, както и да се локализират неравностите
Корекцията се прави със саморазливаща се замазка. На пазара се продават сухи смеси за саморазливащи се замазки от местни производители и от внос. Замазките се различават по дебелината на слоя, за който са предназначени, както и по някои други характеристики, като времето за втвърдяване, например
Така например българската саморазливаща се замазка Multifloor е подходяща за подравняване в пластове с дебелина от 2 до 20 mm, а времето за окончателно втвърдяване е около 72 часа. Замазката се приготовлява, като сухата смес се разбърка с вода в предписаното от производителя съотношение (8 – 9 l), след което се оставя за около 20 – 25 min и повторно се разбърква. Разбъркването става с помощта на миксер за строителни разтвори или мощна бормашина с регулируеми обороти и подходяща за случай бъркалка.
Майсторлъкът основно се свежда до точно спазване на съотношението на сухата смес към водата, защото от вискозитета на сместа зависи доколко равно ще се разлее върху пода и доколко гладка ще стане повърхността след втвърдяване на материала. Сместа се излива върху пода и с дълга стоманена пердашка се разнася, докато равномерно го покрие.
На следващия ден трябва да се провери резултатът и ако, особено в централната част, под мастара се установи малка пролука, операцията се повтаря, но този път с по-рядък разтвор. След окончателното втвърдяване на замазката се получава напълно равен и с гладка повърхност под.
Паркетните дъски не се полагат директно върху циментовия под, а под тях се полага специална листова материя с дебелина около 3 m Тя изпълнява няколко функции едновременно: създава еластична основа, която поема в известни граници минимални неравности на пода, подобрява значително шумоизолацията на пода срещу разпространението на ударен шум, възникващ при ходене и звук от изпуснат предмет, например. Подложният материал е също така е добър топлоизолатор, но поради малката му дебелина, на него не може да се възлага ролята на ефективна топлоизолация. Някои подложни материали (като използвания в случая Witex Combi Matte) едностранно имат и тънко алуминиево фолио. Това по принцип е най-добрият материал за пароизолация, който сигурно предпазва паркетната настилка не само от проникнала откъм подовата плоча влага, но и от евентуално проникващи отдолу и преминаващи през плочата водни пари с всички произтичащи от това вредни последици. Широчината на рулата с листов материал е 100 – 120 cm и поради това на местата на снаждане на всеки два съседни листа фугата помежду им се затваря плътно, като се покрива с широка самозалепваща лента.
Полагането на паркетните дъски по правило започва успоредно на една от стените, като между дъската и стената се оставя фуга с широчина 15 mm. При по-големи помещения съответно широчината на фугата трябва да се увеличи, като правилото е „2 mm широчина на фугата за всеки линеен метър от настилката“. Така например при помещение с широчина 8 m фугата трябва да бъде широка 16 mm. Тя се оставя откъм всички краища на подовата настилка, а широчината й се определя точно чрез поставяне на двойка клинове. Те имат леко назъбени повърхности, за да задържат без приплъзване един към друг.
Посоката на полагане на дъските зависи от формата и големината на помещението, както и от разположението на прозорците. При помещения с форма, близка до квадратната, определяща е посоката на падащата светлина. В този случай дъските се поставят по посока на светлинните лъчи. При помещения с продълговата форма дъските се редят по-лесно, когато са успоредни на по-късата страна. При взимане на решението трябва да се прецени и кога броят на снадките по дължина ще бъде най-малък.
Необходимо е предварително да се определи и каква широчина ще остане за дъските от последния ред на настилката. Ако се получи прекалено тясна ивица, примерно 3 – 4 cm, дъските от първия ред трябва да се стеснят така, че широчината в първия и последния ред да бъде приблизително еднаква.
Дъските се лепят само помежду си, но не и към пода. Така на практика се получава здраво слепена плоча от плътно прилепнали една към друга дъски, която лежи свободно върху пода и няма непосредствен контакт със стените. По този начин дъските са предпазени от преминала през стените влага, от една страна, а, от друга – настилката може свободно да се разширява и свива, предимно поради температурни колебания, без това да предизвиква възникване на деформации и напрежения в нея.
Първата дъска се полага успоредно на стената, обърната с нута си към нея. След това се поставя и втората дъска в реда. При нашите сравнително маломерни жилища в един ред обикновено има две или три дъски. Последната дъска се срязва откъм стената, като се отчита широчината на фугата от 15 mm и широчината на перата на челния кант на дъските, които влизат в съответните нутове на съседните дъски. Дълбочината на нутовете на дъските е 7 mm. Обръщаме внимание, че всички съединения между дъските стават чрез фабрично изработените им нутове и пера, а отрязаните части винаги остават в краищата, с които завършва съответният ред. Подходящ инструмент за рязане на дъските е електрическият прободен трион. За по-фино рязане се подбира трионче със ситни зъби, а пенделообразното движение се превключва на минимална стъпка.
Първият ред дъски се сглобява пробно, без лепило, и се проверява паралелността между него и стената. Макар и рядко, може да се окаже, че стената е толкова крива, че фугата на места да стане по-широка и первазът да не може да я покрие. В този случай се налага надлъжно изрязване на дъските от първия ред, така че кантът им да следва контура на стената.
Всички дъски се залепват една към друга по цялата им контактна дължина. Качественото залепване на дъските, а оттук и качеството на цялото покритие, много зависят от правилното лепене. Трябва да се използва само предписано от производителя лепило – най-често на поливинилацетатна основа с добавка на смоли за ускоряване на времето за втвърдяване, на здравината на лепилния шев и неговата влагоустойчивост. Лепилото се нанася в равномерно дебел пласт по дължината на всички нутове (надлъжни и на челата) на дъските, като се поставя върху горната страна на нута.
След като лепилото се постави в нута, двете съседни в първия ред дъски се сглобяват на ръка, след което се причукват една към друга, докато кантовете им прилепнат плътно, а лепилото избие равномерно по продължение на фугата.
Основното изискване за доброто качество на паркетната настилка е възможно най-плътното прилепване на дъските една към друга и по дължина, и по техните чела. За тази цел се използват две техники. Най-напред всяка следваща дъска внимателно се причуква към предната с чук, като задължително се ползва специална подложка, която разпределя силата на ударите върху по-голяма площ и предпазва кантовете на дъските от нараняване. Директно удряне на дъските с чука е абсолютно недопустимо. За причукване на последната дъска в реда, и когато се поставят дъските от последния ред, поради малкото място до стената, се използва показаното на снимките метално приспособление, което захваща края на дъската и има специална пета, върху която се чука.
След сглобяване и на втория ред дъските допълнително се притискат в блок с помощта на някое от специализираните за тази цел приспособления. Най-евтини и същевременно достатъчно добри са показаните на снимките колани, които имат в единия си край скоба за захващане към канта на първия ред дъски, а в другия – приспособление със зъбен механизъм за пристягане, който захваща последната поставена дъска. Коланите се поставят и затягат равномерно през около 70 – 100 cm.
По време на причукването и след притискането на дъските една към друга излишното лепило избива от фугите. То трябва незабавно да се почиства с чиста влажна кърпа, защото бързо стяга и впоследствие може да останат трудно отстраними следи.
След пристягане на първите три-четири реда дъски покритието проявява склонност към изкорубване (краищата му се повдигат от пода) и поради това трябва да се притисне с достатъчно големи тежести – в случая две кофи с латексна боя се оказаха напълно достатъчни.
Ако предният ред е започнат с цяла дъска, следващият трябва да започне с парче, така че всеки две съседни челни фуги да се разминават на разстояние поне 50 cm.
Всяка последна дъска в реда се причуква по дългата си страна и челно откъм стената, за да прилепне плътно едновременно към дългия кант на дъската от предния ред и към челото на съседната в реда дъска. Затова се чука последователно (или едновременно от двама души) през подложката и металното приспособление, като в края на процедурата инструментът може внимателно да се използва и като лост чрез лекото му завъртане встрани. След поставяне на крайната дъска във всеки ред нейното евентуално приплъзване обратно към стената се предотвратява чрез фиксиране във фугата на двойка клинове.
Така ред по ред дъските се сглобяват, докато се стигне до отсрещната стена на помещението, на разстояние, по-малко от широчината на една дъска. Тук отново се налага надлъжно рязане на дъските, след като точно се отмерва къде точно да се реже. Отмерването може да стане с метър, но може да се приложи и една изпитана майсторска техника: върху последната монтирана дъска се поставя друга. След това се взима трета дъска, обръща се обратно, т.е. с перото към стената, и по нея се очертава линията на рязане на долната дъска. Тук отново не бива да се забравя, че между стената и настилката се оставя фуга 15 mm.
Поради липса на място откъм стената за чукане върху последната дъска за плътното й притискане отново се използва металното приспособление, а може да се използва и „кози крак“, като между него, дъската и стената се подлага по едно трупче.
Малко повече старание се изисква при монтиране на дъски, през които преминават тръби на отоплителната инсталация. В този случай майсторлъкът е точно да се определят местата на отворите върху дъската и да се очертаят, като около всяка от тръбите също се предвиди фуга с посочената вече широчина. Отворите се пробиват с подходящо свредло или боркорона, след което дъската се прерязва по линия, минаваща през средата на отворите. Реже се под ъгъл 45° спрямо напречното сечение на дъската. След това двете части на дъската се съединяват и залепват на мястото им, като по този начин обхващат преминаващите през пода тръби.
След като настилката бъде изцяло завършена, се пристъпва към монтиране на первазните летви, съответно подбрани според вида на паркета. Те се произвеждат най-често от MDF или мека дървесина, фурнировани с дървесен вид, хармониращ или еднакъв с материала на паркетните дъски. Первазните летви най-често покриват фуги с широчина до 22 mm, а височината им е 42 mm.
Первазните летви имат дължина 2,5 m и се монтират една след друга, като в ъглите на пода се срязват и монтират под ъгъл 45°. При монтиране на повече летви, пък и не само на подови первази, а също така около касите на врати, прозорци и други рамки, напълно си заслужава покупката на показания на снимките наклоняващ се циркулярен трион за прецизно рязане под точно зададен ъгъл. За точното прилягане на съединяващите се под ъгъл летви, когато ъгълът е малко по-голям от правия, може да се наложи леко скосяване на върховете на отрязаните профили с остър макетен нож или дърводелско длето. Летвите се комплектуват и с допълнителни декоративни елементи – например капачки за оформяне на краищата им, когато остават открити, както и за оформяне на ъглите.
За покриване на отворите около тръби също се предлагат специални пръстенообразни профили.
Съществен момент е закрепването на первазните летви. Най-неблагоприятното от естетическа гледна точка решение е монтирането им към стената с винт и дюбел, защото главите на винтовете остават открити и ще се виждат. Доброто решение е первазните летви да се залепват с подходящо монтажно лепило. (За лепилата Moment на Henkel може да прочетете тук)
Лепилата в опаковки, наподобяващи дебел колбас се шприцват с помощта на специален шприц-пистолет. Лепилата в обичайните за силиконови и други пасти пластмасови опаковки с подвижно дъно се шприцоват с помощта на подходящ за тях пистолет. Строителните лепила имат универсално широко приложение и в много случаи успешно заместват класическите винтови съединения с техните дюбели и пробиване на отвори в строителната конструкция. Тези лепила лепят изключително здраво всевъзможни дървени и дървесни материали, различни облицовъчни панели, включително и от стиропор. За постигане на здраво залепване едната от двете повърхности трябва да има попиваща способност, а двете да бъдат почистени и обезмаслени. Лепилото се нанася по продължение на первазната летва на ивица или за по-голяма здравина – по вълнообразна линия. След това летвата силно се притиска към стената на мястото й и се оставя за около 48 часа, докато лепилото напълно се втвърди. За допълнително укрепване, докато лепилото стегне, первазите може да се приковат през около половин метър с тънки стоманени игли, които на практика остават незабележими.
Последната операция е оформянето на прехода между паркетната настилка и покритието в съседното помещение, което може да има различно ниво и вид на материала – дървена настилка, мокет или меко подово покритие, настилка от плочки и т.н. При всички тези случаи между двете настилки остават фуги, които се прикриват с подходяща за случая декоративна метална лайсна – най-често от алуминий, с различно оцветяване. Преходните лайсни най-често се състоят от две части. Едната е с декоративно оформена повърхност и покрива фугата, като едновременно притиска краищата на двете настилки. Другата се закрепва с дюбели към пода и в нея се фиксира неподвижно покриващата част. Предимството на тази конструкция е, че при необходимост покривната лайсна лесно може да се демонтира, без да се повреди.
Възможности за препичане на вкуснотии на открит огън, колкото щеш. От поставена върху четири тухли скара, през „шаран на керемида“ до множеството удобни за пренасяне и съхраняване конструкции от ламарина със или без колелца, които се продават в магазините от вида “Направи си сам”. Достатъчно е да се разгорят малко конфекционни, т.е. извадени от чувала дървени въглища и скарата е готова.
Класическото решение е да се направи масивна зидана конструкция, било нейде в двора, или пък прилепена към къщата външна камина, съчетана с обособен кът за хранене и посрещане на гости. Тук е описано изграждането на именно такъв вид външна камина, която освен че отлично изпълнява своите кулинарни функции, смеем да твърдим, че е и отличен декоративен елемент към къщата. Когато човек строи къща, и то при максимално използване на собствените си сили, рядко има възможност всичко да изпипа в оптималната технологична последователност, а гледа преди всичко да отхвърли по-грубата работа, за да стигне до покрив, преди зимата да го застигне. В такъв случай външната камина далеч не е приоритетен обект и най-много може да щ се предвиди място, като в кофража на втора плоча се армира по подходящ начин издатък, върху който да стъпи горната част на комина. Често срещано решение е от вътрешната страна да се намира вътрешната камина и тогава комините на двете камини се изграждат в общ блок. Нашият случай бе именно такъв и към иззидания при строителството на къщата комин от втория етаж нагоре трябваше да се „прикачи“ подходящо изградена външна камина. Друга даденост е каменният зид, оформящ ъгъла, в който е отлята от бетон основата на камината.В началото използвахме израза барбекю, а след това – външна камина. Причината е, че тя съвместява успешно и двете функции, защото масивната щ конструкция е способна да акумулира голямо количество топлина от огъня и когато се затвори с плътна врата, да изпълнява ролята на пещ.
Избрахме вариант на зидана конструкция от огнеупорни тухли със сводеста камера. Това решение е класическо при изграждане на пещи и камини, а в допълнение сводът има висока товароносимост и може да поеме безпроблемно натоварването от комина над него. Отливането на горивната камера от бетон изисква направа на кофраж със сложни форма и армиране, за което е необходима помощта на инженер-конструктор и не на последно място доста голямо количество огнеупорен бетон, който е доста по-скъп от обикновения.
В района на София производител на огнеупорни материали е завод „Шамот“, гара Елин Пелин, който, невероятно, но факт, няма собствен магазин в столицата (БР информацията е към 2004 г.) и затова трябва да се навъртят трийсетина километра до магазина, който се намира на територията на завода. Затова малко по-подробно ще опишем използваните материали, с което ще спестим доста време за проучване и немалко пропътувани километри, докато се съберат необходимите материали.
Горивната камера и коминът са иззидани от огнеупорни шамотни тухли. Използвани са три вида – едните имат формата на обикновените единични тухли (230х113х65 mm, тегло 3,5 kg), като тук са възможни два варианта. За иззиждане на камерата са използвани светложълти на цвят шамотни тухли, които са и по-скъпи (1,88 лв.), докато коминът е иззидан с по-евтините червени огнеупорни тухли (1,08 лв.). За иззиждане на свода са използвани клиновидни (лежащ клин) шамотни тухли с размери 230х113х65х55 mm с тегло 3,2 kg и цена 1,64 лв. В магазина се предлагат и клиновидни шамотни тухли с размери на клина 65х45 mm, при които радиусът на дъгата е по-малък.
Общо за камината бяха използвани 50 бр. клиновидни тухли, 20 бр. бели и 50 бр. червени шамотни тухли. Към сметката трябва да се добавят още около 80 огнеупорни тухли със същите размери, които бяха купени на старо от разрушена промишлена пещ, както и около 100 обикновени единични тухли за обзиждане на горивната камера и комина. За облицоване на пода на камината са използвани огнеупорни шамотни плочи с размери 300х300 mm и цена 3,20 лв. всяка.
Тухлите се зидат със специално огнеупорно лепило, което издържа нагряване до около 900 °С. Цената на една торба е 8,40 лв., като за иззиждане на камината бяха необходими 6 торби. Лепилото се разбърква с вода, като най-подходящият инструмент за това са специализираните бъркалки за строителни разтвори. По същия начин се приготвят лепилото за каменната облицовка, както и разтворът за пръсканата мазилка. За непрофесионални цели може да се използва голяма бормашина и бъркалка със спираловидни лопатки, каквито се продават в строителните магазини. Добре е лепилото да се приготвя на малки порции, защото особено тухлите в свода се зидат бавно. Около стените и свода на горивната камера е отлят огнеупорен бетон. Той се приготовлява подобно на обикновения бетон, като вместо обикновен кварцов пясък се използва шамотна фракция с едрина 0–3 mm, а вместо чакъл – шамотна фракция с едрина 5–10 mm. Те се продават на торби в магазина на завод „Шамот“, като е желателно бетонът да се забърка със специален огнеупорен цимент, който също може да се намери там. За ориентация цената на вложените огнеупорни материали и лепило е около 300 лв., а ако се ползва лек автомобил, са необходими два курса.
Поради значителното тегло на масивната зидана конструкция камината се нуждае от здрава стоманобетонна основа. Задачата допълнително се усложнява от това, че огнището е повдигнато на височина 85 cm над пода (колкото е височината на готварските печки), за да може скарата да се обслужва без навеждане. Понеже такава камина човек прави веднъж в живота си, избрахме доста усложнена форма на основата, която доста наподобява масивен ъглов шкаф с дебел със заоблени краища изнесен напред плот. Така се получава стабилна основа за камината и огнището, а отдолу – помещение, в което могат да се държат дърва, например. Основата е излята от обикновен бетон, защото поради голямата си маса твърде малко се нагрява, а подът на камерата допълнително е защитен с огнеупорни плочи.
Най-трудната и по-точно „пипкава“ задача е направата на кофража за основата, поради доста сложната му форма. Тя е пояснена на чертежа, отделните елементи се виждат и на снимките. Кофражът не е затворен отзад, защото опира в образувания между стената и каменния зид ъгъл. Отворът за помещението под плота е оформен с дъговидна арка, която повтаря формата на горивната камера. Той е изработен от отпадъчни парчета от ламинирани мебелни плочи от ПДЧ, подръчни парчета тънък шперплат, летви и дъсчици. Всички те се съединяват помежду си с винтове за дърво и огънати от ламарина планки. Това се прави за по-голяма здравина на конструкцията и защото някои от детайлите се съединяват помежду си под ъгъл, различен от правия. След като кофражът се сглоби, се поставя на мястото му и се вземат всички възможни мерки за неговото сигурно укрепване. Отпред се подпира сигурно с парчета армировъчна стомана, набити в отвори в бетонната основа. Укрепва се със запънати под ъгъл дъски, кофражът на конзолно изнесената напред част на плота се подпира добре, а всички по-критични детайли по възможност допълнително се пристягат и с дърводелски стеги. Специално обръщаме внимание на това, защото, ако работата по укрепване на кофража се претупа с лека ръка, паническите операции по предотвратяване на деформациите под тежестта на течния бетон и запушването на местата, от които бетонът започне да изтича, обикновено не дават добър резултат. Внимание трябва да се обърне и на укрепването на дъговидния кофраж над отвора. Той се прави от лента тънък (5–6 mm) шперплат, за да може да се огъне. Ако не са взети мерки за нейното сигурно подпиране, вероятността тя да поддаде е повече от голяма, както и стана в нашия случай. Получи се вълнообразна крива, която и да искахме, едва ли бихме могли да постигнем. В крайна сметка недобре свършената работа при кофрирането и отливането на бетона може да се коригира чрез изкъртване на излишния бетон или чрез попълване с циментов разтвор. Все пак е по-добре работата да се свърши навреме и както трябва без последващи кърпежи.
Другият полезен съвет, който бихме дали, е да не се бърза с отливане на основата на камината. Тя поема доста бетон, като в бързината човек не си дава сметка колко много тежи и колко се натоварват крехките поради използваните плочи от ПДЧ стени на кофража. Затова е напълно разумно отливането да се направи на три-четири етапа, като между всеки се оставят по няколко часа, докато започне бетонът да стяга и спре да оказва силен натиск върху кофража. Прясната бетонна смес се трамбова чрез мушкане с пръчка, а около стените се уплътнява чрез почукване върху кофража. Трамбоването трябва да се прави внимателно, защото прекалено енергичното престараване също може да предизвика разместване на кофража и протичане на циментов разтвор.Преди бетонът да се насипе в кофража, се поставят армиращи пръчки Ш8 през 20 cm разстояние, като по-сериозна армировка е необходима на плочата и в ивицата над арката на отвора. Така отлятата основа се оставя две седмици, за да се втвърди бетонът, след което, без да се махат още вертикалните опори на кофража, може да се пристъпи към зидане на камината.
За да сме напълно сигурни какво в крайна сметка ще се получи и да избегнем неприятните изненади, най-напред сглобихме пробно арката на горивната камера. Подредихме клиновидните тухли, така че по-тесните им краища почти да се опират един в друг (остава разстояние 1–2 mm, колкото за лепилото), а пролуката помежду им в горната част да бъде около 10 mm. Точното разстояние между тухлите в арката лесно се постига, ако се използват пластини с калибрирана дебелина. В нашия случай са използвани специални подплънки за монтиране на рамките на процорци с дебелина по 5 mm всяка, но със същия успех може да се използват и нарязани от шперплат парченца или още по-добре – специални клинчета от пластмаса. Така подредената арка показа, че за изизждането щ са необходими 17 тухли с посочените по-горе размери, като една от тях е разположена в центъра – точно по осовата щ линия. При това разположение на тухлите в арката разстоянието между двете стени на горивната камера е 61 cm. След като широчината на отвора на камерата и радиусът на кривината бъдат уточнени по този емпиричен и същевременно най-сигурен начин, следващата задача е направа на шаблон, който да подпира клиновидните тухли при иззиждане на свода на камерата. Той се прави от два изрязани от мебелна плоча сегмента и скара от летви помежду им. Сегментите се изрязват с прободен трион, а летвите за скарата се получават чрез разбичване на дъска с дебелина 3 cm. Желателно е летвите да бъдат по-тесни (в случая 2 cm), за да се получи по-точна овална форма на шаблона. Неговата дължина е 66 cm, колкото е и дълбочината на огнището.
Сега вече може да започне иззиждането на горивната камера, като първо се зидат двете успоредни стени. Всяка от тях има по 6 реда тухли с паралелепипедно сечение, след което се поставя и стабилно подпира шаблонът за зидане на клиновидните тухли. Зида се с огнеупорното лепило, като за удобство може да се ползват пластмасови клинчета за фиксиране на дистанцията между горните краища на тухлите. Обръщаме внимание, че тухлите в съседните редове трябва да бъдат свързани със „зидарска превръзка“ на дължина половин тухла. Това се отнася и за тухлите в свода. Това означава, че ако първият ред е започнат с цяла тухла, следващият започва с половинка, третият – отново с цяла и т.н. Това в известна степен усложнява зидането на свода, но е необходимо за неговата здравина.
Повече внимание изисква оформянето на отвора за комина в задната част на горивната камера. На снимките се вижда, че задната стена на камерата е наклонена, което е причинено единствено от наличието на каменния зид, който не си заслужаваше да бъде къртен. Тухлите в основата на комина, които стъпват върху свода на камерата, трябва съответно да се изрежат клиновидно, което се решава на място. Така се получава хоризонтална основа, върху която ляга коминът. Той се иззижда от по-евтините червени огнеупорни тухли, докато се достигне плочата на втория етаж на къщата и така двата комина, новият и съществуващият, се съединят.Около горивната камера се иззижда втори ред от обикновени плътни тухли. Тази тухлена обшивка се иззижда на височина 12 тухли, докато достигне височина 12–15 cm над горния ръб на тухлите от арката. Пролуката помежду им с широчина около 8 cm отпред се затваря с изрязани по кривината на арката дъски и се запълва с огнеупорен бетон. Повече внимание изисква направата на челната кофражна дъска над арката, така че плътно да следва кривината и да остават пролуки, през които циментовият разтвор да изтича и да замърси челата на светлите огнеупорни тухли. Замърсяванията своевременно се почистват с влажна гъба. На снимката се вижда и арматурата над сводестата част от горивната камера. След това се излива огнеупорен бетон, който плътно обхваща цялата горивна камера.
След около седмица време бетонът е достатъчно стегнал, лепилото между тухлите – също. Сега вече може да се продължи иззиждането на останалата част от обшивката от обикновени тухли, която обхваща комина. В случая това е наложително за плавно свързване на новия със стария комин. Следващата операция е измазване на тухлената обшивка, което се прави с цименто-пясъчен разтвор с добавка на препарата Micropol (виж НС 3-4/2004) вместо с обикновена гасена вар за придаване на пластичност. Подът на горивната камера се покрива с шамотни плочи, които се залепват с огнеупорно лепило.
Накрая гладко измазаният комин се напръсква с пръскана мазилка, като е най-добре да се използва готова суха смес – на „Теразид“. За случая е необходима около половин торба суха пръскана мазилка при разходна норма 4,5–4 kg/mІ. Разтворът се приготвя чрез разбъркване с вода и се нанася със специално приспособление, наподобяващо охлюв от ламарина с въртяща се в него четка с лентички от твърда пластмаса. Мазилката се пръска на три пласта, като първият път се работи с най-рядък разтвор, а последната ръка се прави с най-гъст. Така се постига равномерно и здраво захванато за основата покритие, с достатъчно грапава и релефна структура.Отвън стените на горивната камера и на основата на камината са облепени с плочи от естествен камък със зеленикав оттенък. За целта е използвано специалното лепило Flocol – суха смес, която се разбърква с вода, за което е характерно, че много бързо стяга – за около 1 час. Понеже облицовката има доста тесни, включително заоблени участъци, повечето от камъните трябва да се обрязват с диамантен диск, за да паснат оптимално на мястото си (виж НС 5-6/2004). Накрая облицовката се фугира, което може да се извърши и на два етапа. За пестене на скъпия фугиращ материал първоначално доста широките фуги между камъните се запълват с лепилен разтвор, а след като се втвърди и избилите повече от необходимото остатъци от него се почистят, останалата част от фугите се запълва със специален пълнител.
Единственият за момента на пазара с черен цвят пълнител бе на фирмата Murexin, като използвахме и течна добавка (емулсия) на същата фирма. Най-малката опаковка е от 1 kg, което е достатъчно за 8 kg фугиращ разтвор. Емулсията придава остатъчна еластичност на фугиращия разтвор след неговото втвърдяване, което в случая е необходимо, за да не се напуква в резултат на термични разширения. Все пак, освен че е на открито, каменната облицовка неминуемо ще се нагрява от огъня в нея. Преди още пълнителят да се е напълно втвърдил, фугите се почистват внимателно с влажна гъба, която се движи по продължение на фугите. Така се получава леко вдлъбната повърхност, която подчертава релефа на каменната обшивка. Едновременно с това се почистват и остатъците от пълнителя, полепнали върху плочките.Сега вече камината може да се запали. Особено докато огънят се разгори и димните газове не продухат студения въздух в комина, се вижда, че макар и малко, дим подлизва под арката на огнището. Причината за това е, че горивната камера няма димосборник и неминуемо малка част от дима вместо през комина ще излиза през предния отвор. При разположена на открито камина това едва ли представлява беда, а мирисът на дим може да се възприема и като допълнителна екзотика. Дименето може лесно да се преустанови, като сводестата част на отвора на горивната камера се затвори с изрязан по него лист от ламарина. От вътрешната страна се прави рамка от стоманен ъглов профил, която се закрепва към тухлите, и върху нея се заварява, захваща с кухи нитове или винтове капакът от ламарина. Друга възможност е рамката да се удължи по цялата дължина на отвора. В този случай към нея може да се монтира метална вратичка, която вече превръща камината в пещ.
По същия начин може да се направи метална рамка и вратичка с пълнеж от сачак, например, или ламарина за затваряне на пространството под плота на камината.
Колкото до скарата – тук са възможни няколко решения. Тя може лесно да се изработи чрез електродъгова заварка от метална рамка и решетка от армировъчни пръти Ш6,5, които обаче лесно се замърсяват с овъглена мазнина. Добро решение е да се купи готова скара за барбекю, изработена от пръчки неръждаема стомана и с подходяща големина. www.sofiqremont.free.bg
